А може би сме само нечий спомен... натикан в малко кътче на съзнанието на Великият мечтател. Измислил ни е в някое мрачно утро, притиснат под похлупака на тежката мъгла. После си е поиграл с нас – създал ни е много, и всичките различни. Направил е природата, за да се превърне в наш дом. И ни е вдъхнал микрочастици от своето вдъхновение и творчество, за да му станем по-интересни. И накрая, за да усложни още повече живота, ни е внушил чувствата.

В началото, преди още да започнем да потъваме в самозабрава, е бил близо до нас. Помагал ни е. Играел си е с нас. Поставял е какви ли не препядствия – и пред всички заедно, и пред всеки поотделно. Когато започнало да му омръзва, измислил Съдбата. Внушл ни, че всичко е предначертано. А може би наистина предначертал всичко. Но забравил, че ни е дал воля и чувства. И ние сме започнали все повече да объркваме съдбите си. Да ги сливаме с чужди, да ги споделяме. Да ги променяме, да им се противопоставяме. Някои продължили сляпо да следват Съдбата си, но не те променяли света.

Тогава Мечтателят решил да създаде Съдборазгадвачи. И за да не бъде прекалено лесно, пообъркал и техните представи за света. Дал им съвсем малко. И посял съмнението у хората. Само тези Съдборазгадвачи, които били изключително силни, се превърнали във водачи. Показвали верния път и оставяли у нас за векове напред почит и вдъхновение.

И какво ли още не излислял Мечтателят. Дори дарил хората със способността да мечтаят. Те обаче били толкова сложно оплетени във всичко около тях и в собствените си светове, че често отказвали да вярват в мечтите си. Спирали да се борят за тях. Били слаби. И повечето мечти не се сбъдвали. Само истинските мечтатели сред хората, с цената на много труд, постигали това, което желаели. Както правел Великият мечтател.

Но постепенно хората му омръзнали. Той започнал да забравя за тях. Да ги оставя сами. И те чувствали тази самота, макар че не знаели откъде идва. И така, много мечтателно време изминало. А Великият мечтател имал други, по-прекрасни идеи. Светът и хората останали там някъде, в спомените му.

Затова и от време на време се замисляме, че може би сме само нечий спомен... И едва, с връхчетата на пръстите си, се докосваме до истината.


Написах го доста спонтанно. Не знам доколко е сполучливо, но поне е някакъв опит :) Темата много ми хареса!