Добре, защо слагаш захар в кафето?
Винаги по 3 лъжички захар,
Нито повече, нито по-малко.
Това далеч не прави кафето сладко.

Виж, в това просто няма смисъл.


Има.И ще продължавам да слагам,
всеки път по 3 лъжички захар.
Нито повече, нито по-малко.
Пък някой ден може и да стане сладко.

четвъртата тема

Аз идея за предишната тема, но май май няма да я напиша в следващите два месеца, та как ще да е...
Ванката преотстъпва реда си да казва тема на Паши, а нейната идея е

три лъжички захар

срокът е до 17. декември. Дерзайте... и се надявам този път да има повече писали. :)

Разказът е на Паши.

Той се сбогуваше с черната фигура, осъзнавайки, че дори да му се иска тя да изчезне от живота му така, както се разтваряше в мрака, това няма да се случи никога.

Вълците виеха в хор и нещо в главите им го накара да настръхне.

Роб разроши почти небрежно червената си коса и се сепна. Нещо меко и топло се напъха в ръката му. Муцуна. До него се беше приближил грамаден сив вълк с жълти очи. Момчето му се усмихна дяволито и го перна през носа. Вълкът клекна и изплези дългия си червен език.

Това не беше просто някакъв си глупав вълк. Беше неговият вълк.

Защото все пак Роб живееше в един свят, който ние едва ли можем да разберем. Свят, където хората споделят живота си с други хищници. Живота, храната и дори душите си.

Момчето седна до вълка.

- Онзи глупак отново тръгна.

Вълкът изръмжа с разбиране.

- И какво търси, питам те, какво повече ни е нужно на нас от това, което имаме?

Двата чифта жълти очи се срещнаха. Вълкът легна и задращи с лапа из прахта. Всъщност не прах. Земята беше от безкрайно много пясък, който сега беше бял под лунната светлина.

Повея вятър.

- Ти виждаи ли смисъл в това да се стремиш към нещо, което не знаеш дали ще получиш? Ами, че ти така можеш да загубиш и онова, което си придобил.

- Спри да дрънкаш. – гласът на вълка беше дрезгав.

- Ти не си такъв човек. Хайде да се прибираме.

Другите вълци запяха в далечината. Всичките с човешки гласове.

* * *

Кайл бягаше бързо. Джули летеше.

Той изкрещя злобно и високо след нея, тя само се обърна да го удостои с пренебрежителен поглед.

Момчето се спъна и се затъркаля по пясъка с псуване. Тя се върна раздразнено и го побутна.

- Не знам за теб, но на мен ми стига. – снежнобялата вълчица го затисна с лапата си – Писна ми да бягаме нанякъде. Цял живот бягаме и се връщаме накрая все до същата черна стена.

- Съжалявам. – не му личеше.

Кайл я избута, за да се изправи и се изтупа.

- Както казвам, не спирай да се стремиш.

Вълчицата изръмжа заплашително и оголи острите си зъби.

- Искам вкъщи вече. Три дни откакто тръгнахме.

- И? – Кайл повдигна вежди.

- Гладна съм. – вълчицата пак изръмжа – Може би трябва да изям теб.

- Не можеш – той й се усмихна.

Умре ли вълкът ти, умираш с него, ако ти умреш, умира и той. Просто правило за съществата, които споделят душите си.

Всъщност имаше и добри страни. Кайл обаче не беше опитен и затова му беше ясно саво черното от тази вълча връзка.

Затова избяга от света, който го превърна в животно.

Щеше да си намери нов и да поживее човешки.

Кайл и Роб бяха братя. Различни един от друг като юли от януари, като дъжд и слънце.

Роб беше нахакан и уверен, малко извратен в привързаността си към всичко. Към живота си при черната стена, към рутината, към жените и към лудостта си. И проклетата му любов към вълците.

Неговият вълк беше като душата му, силен, злобен, сив и умен.

Такъв си беше Роб – по-големият от двамата принцове на хищническия свят.

А Кайл, той беше мечтател и любител на облаци. Все не си знаеше мястото. С остър език, но нежен по душа. Романтик, но тайно. Ненавиждаше животните. И те го ненавиждаха. Дори собственото му пале го мразеше. Джули беше като душата му бърза, красива, тиха и бяла като захар.

Той се приближи към нея.

- Хайде, хайде напред.

- Какво се надяваш да намериш? – попита Джули изморено.

- Не стига ли, че търся и се надявам?

* * *

Черната стена се простираше по целия хоризонт докъдето ти стигнат очите. Цял живот да тичаш, не можеш да я заобиколиш. Висока беше от небето до земята.

Роб се събуди и разроши вълка, който мрачно се взираше в него.

Светът на Роб съществуваше само и единствено в подножието на Черната стена. Кой и кога я е построил, защо и какво има оттатък, не беше ясно. Май никой не си задаваше този въпрос. Бяха доволни от това, които имат. Малки къщи, семейства, градини, пълни с храна. Децата и малките вълчета не можеха да се изгубят.

А слънцето изгряваше сутрин отново и отново над пустинята отвъд града. Един огромен град.

Нужно ли е повече?

* * *

След девет седмици Кайл и Джули видяха в далечината нещо и тръгнаха след него. “За пръв път стигам толкова далеч. Няма връщане.”

Отне им около двадесет минути да достигнат силуета.

Кайл седя и го гледа с часове. Безмълвен.

Една грамадна черна стена. От край до край. От небето до земята.

* * *

Кайл и Роб седяха в пустинята до града си.

Вълците им спяха кротко зад тях.

Мълчание.

- Аз бягам от тях, а всъщност съм повече вълк от всеки. – Кайл въздъхна – Тичам, търся, ловувам и като гледам тази грозна жълта луна, ми иде да вия. Да вия от болка и мъка и да разкъсам нещо с ръце.

Живеем в клетка.

Роб се засмя тихо.

- Можех да ти го кажа и без да стигна до другия й край.

Кайл се изправи.

- Сега ще построя машина, с която да прескоча стената.

- Невъзможно. – сивият вълк се бе събудил.

Кайл се обърна към Роб.

- Ти мислеше за невъзможно и да стигна до другия край на клетката. Споделяме душите си с вълците. – той се изплю – Не сме човеци, а животни. Животни в клетка. Всичко е възможно.

Той се изправи и тръгна нанякъде.

Джули внезапно скочи и го последва. Застигна го и го бутна по ръката, а на Роб му се стори, че Кайл я погали. Разигра се много бързо.

Роб изпращаше тъмната фигура на брат си с поглед, осъзнавайки, че и небето е стена. Само че разноцветна.