- Кажи ми какво си спомняш ??? - момчето имаше сребриста коса и златни очи, грееше.
-Валеше дъжд. - тя потърка ръце и издиша пара- Валеше много дъжд.
Сребърното момче я погледна замислено.
- Знаеш ли кой съм аз ?
Тя се огледа. Навсякъде падаха искрящи потоци от светлина. Беше тук, от както се събуди. Двамата лежаха сякаш насред самото нищо. От всички страни ги засипваха шарени звезди. По миглите и косите й и по сребърното момче, което я гледаше изпитателно.
- Ти си ангел. - реши тя накрая. - Мъртва съм нали ? Мисля, че си спомням и фарове. Заслепяваха ме. А имаше и мъгла, от нея света става безформен. - внезапно се изплаши - Значи съм в отвъдното.
Той повдигна вежди, а после избуна в смях. Много сладък смях. Като звън от кристална чаша.
- Не, скоро ще се върнеш в къщи. - той се усмихна, а после и подаде ръка - Казвам се Октомври.
Момичето се сепна.
-Като месец Октомври ли ???
- Не съвсем.
От неизвестна посока се чу трясък.
- Ето виждаш ли ? Този свят започва да се разрушава. Бързо хвани си звезда.
-Какво ? - стори й се, че не е разбрала добре.
- Кзах да си хванеш звезда. Звезда, за да се върнеш у дома. Хайде, не се страхувай.
Тя пресегна ръка през водопада от светлини и измъкна от там една много голяма и сребриста.
- О ....- той стана рязко и отстъпи назад - Тази е специална.
Цялата вселена се разлюля и завъртя пред очите на момичето. Чу се звук от счупен кристал, нещо се запали. Сребърното момче изчезна от взора й като струйка дим.

***************

Тя се събуди рязко. Автобусът равномерно потракваше по сивкавото шосе. Наоколо цареше мрак.
- Спрете, спрете ....... - трябваше да слезе. Беше много хубав сън. Обаче трябваше да слезе точно на тази спирка.
Ноща от вън беше судена и беззвездна. Тя вдъхна дълбоко от есенния въздух. И ...

******

Той стоеше на старата жълта спирка и пушеше бавно. Сега трябваше да намери онова алчно момиче, което го свали от небето, а с него и всички звезди. Октомври издиша и дима заблестя из мрака като разтопено сребро. Хората, които понякога поглеждат небето задължително знаят, че най ярките звезди са октомврийските. Той отправи тъжен поглед към неугледното нощно небе. Защото световно всеизвестна тайна е ,че през есента луната винаги си взима отпуска. За това Октомври трябва да пази сам светлината по небето. Иначе се разпръсква на точки, невидими за човешкото око. И няма звезди. А за къде сме ние без звезди ?
Разбира се Октомври е пастир на светлината през есента, само ако от там не го свали съня на едно самотно и егоистично момиче.
,, Трудно е да бъдеш Бог,, реши той. ,, Затова хората не достигат небето. На тях никога не им стига нищо. Дори да им подарят звезда.... Те ще ги поискат да ги свалят всичките. ,,
И не, че Октомври искаше да обвини някого. Просто му стана тъжно, че хората са такива неблагодарни създания.
От някъде се чу скърцане на спирачки. Автобусът се закова на метри от него, после продължи.
Тя стоеше и го гледаше очудено.
Октомври въздъхна и угаси светлинката от цигарата си с един замах. Последната светлна за тази нощ. Не каза нищо в първия момент, само посочи небето.
- А сега плачи ... - нареди той - За всяко нещо по света, плачи. Цената на всяка сълза е звезда. Плачи, без значение от това, че ще те заболи накрая.

**********

Той я превърна във купчинка пепел. Плачът пресушава. ,,Какво от това ? ,, нехаеше Октомври. ,, Нали си имаме нощна светлина ,, А после се загледа надолу, към Земята, за да си потърси по- добър човек, на когото да подари звезда.