Мразя зимата.
Не точно зимата, мразя себе си през зимата. Още когато съм била бебе, майка ми е забелязала, че се държа странно през зимата, но не го взела насериозно, помислила си, че е просто от характера ми или нещо подобно. Проблемите започнали, когато в детската градина вече съм общувала с деца. През останалото време съм била доста общителна и усмихната, но дойде ли зимата – превръщала съм се в друг човек. По-скоро други хора, защото колкото и да съм се опитвала да характеризирам тази, другата, все не успявам. Само знам, че не ми харесва тя въобще. Водиха ме и ходих сама по много доктори, но никой от тях не постави диагноза. В момента ме използват като опитно зайче и ми взимат кръвни проби всеки месец. Казват, че са установили симптомите, но все още не могат да разкрият причината. С времето успях да намеря някакво решение. Просто през зимата отивам на вилата си, която е на около километър от края на града. Там няма никой, освен 2-3 бабки, които не се интересуват от нищо друго, освен от последното увеличение на хляба. И така прекарвам цяла зима, далеч от хората.
Добре че е Стефан да идва при мен всеки ден. Един ден той дойде при мен в автобуса и каза, че ме наблюдава и ме мисли за интересна личност. Първо го помислих за луд, но все това се замислих, че точно аз нямам право да определям хора като ‘луди’. И така запознахме да се виждаме. Но тогава беше есен и точно две седмици след случката в автобуса, аз изчезнах. Нямам си и представа как, но той намери вилата ми. И започна да идва при мен всеки ден. Носеше ми чай и сготвен от него хляб. Говореше ми много, разказваше ми за себе си. Една година излязохме през пролетта, но не се бяхме виждали от месец. Попитах го защо не иска да ме вижда, а той отвърна, че не съм му интересна, когато съм само аз и че иначе никога не знае на кого говори. И се почеса по носа. И наистина, година след година, всяка зима виждах Стефан всеки ден, а през останалото време – не повече от 3-4 пъти. Развих някаква слабост към него, толкова интересен и мил.
Един ден не дойде. Просто не дойде. Навън времето беше адски студено, но все още не беше сняг. Дърветата бяха с голи клони, останалите птички се чудеха къде да се скрият. А нощта беше още по-тиха. От тази тишина, в която няма абсолютно нищо. И която повечето хора въобще не са чували. Не спах цяла нощ. Нито аз, нито която и да е от жените, които бяха решили зимно време да обитават тялото ми. Не ме интересуваше защо не идва. Можеше да е решил, че не ме харесва повече, че не иска да си губи времето с мен, може да си е намерил жена и тя да ревнува, може дори да е умрял. Но това мен не ме интересуваше. Исках просто да пия от ментовия чай и хапна от топлия хляб със стафиди. Последните три дни носеше само такъв. Каза, че е купил стафиди на едро, ей така, защото ги видял в склада. Той е способен да прави такива неща.
Сутринта излезнах. Исках да отида в горичката. Когато излезнах, видях, че има сняг. Червен.. По новините казаха, че това е от някаква авария във завода, някакви газове са били променили цвета. Но аз не им вярвам. И си знам, че снегът е червен, защото Стефан не дойде.