червеният сняг

Аз си мислех, че по-бавно ще се справя с тая тема, но пък вдъхновението изведнъж ме хвана натясно и не ме пусна. Та, готов-картоф. ^^

Аз съм фотограф. Криминален фотограф по професия, любител-портретист по призвание.

Ежедневието ми е просто. Сутрин ставам в седем и включвам лаптопа си. Докато изчаквам да се зареди операционната система, си наливам чаша портокалов сок и поставям две филийки в тостера. Влизам в мрежата на офиса и преглеждам всичко ново. Често се случва да се нуждаят от мен по съвсем рутинни процедури – заснемане на взетите доказателства и вещи или пък следи от гуми, масло и прочие. Процедури, които преспокойно могат да изчакат закуската и чая ми. Щом видя, че случаят е такъв, изчаквам филиите ми да се препекат, намазвам ги с пресолено сирене и ги изяждам бавно, докато преглеждам новините в интернет. След това разтребвам бъркотията от предишната вечер и се оправям за излизане.

Всичко това отнема не повече от половин час, така че в седем и половина вече съм в кафенето на отсрещната улица, държейки в ръце топла чаша чай и поставил готов за снимки фотоапарат до себе си.

Към осем и половина съм в службата, оставил всичкия си багаж в шкафчетата на втория етаж и съм се заел с работата. Тя, между другото, далеч не е толкова елементарна за човек, който не я е изучавал. Ъгълът, под който снимам, светлината, която използвам, пестенето на енергия и пози са неща, които се научават само с времето. Хубаво ни е сега с цифровите фотоапарати, ама преди 3-4 години как ни мъчеха с аналоговите... То не бе пестене на бюджета за ленти, за батерии, за промиване на филми. Добре е, че отмина. Модернизираха всичко, всяка технология в офиса, макар и след дългогодишно мрънкане от наша страна.

Но стига толкова за миналото, твърде много се отплеснах.

След като заснема доказателствата и вещите, донесени в службата, намирам някой отговорник да ме закара до местата на катастрофите и заснемам нужното там. Понякога има толкова много работа, че се прибирам в десет вечерта. Друг път още когато дойде обяд, съм свободен. Връщам се в кафенето на уличката срещу вкъщи, където, впрочем, и кухнята е много добра, и обядвам там.

А след това посвещавам деня си на снимане на хора. Дали в парка, на някой светофар или в ресторант – няма значение. Обичам да мисля, че когато ги снимам и запечатвам емоциите, крада и част от душата им. За разлика от тези в службата, с потртетите ми се случва да има несполучливи. Но аз пазя и тях в един албум на дъното на гардероба ми.

От време на време обаче се случва денят ми да не премине толкова рутинно. Будят ме в пет по телефона по спешност и ме изкарват още неразсънен да заснема местопрестъплението преди инспекцията. За щастие или за съжаление съм си изградил положение в службата и ме викат спешно само за най-трагичните случаи. За другите има по-млади фотографи. За щастие, защото тези случаи са най-редките и за съжаление, защото винаги са по-брутални убийства, отколкото фантазията ми изобщо може да си представи. От кръв, счупени и изкълчени кости и крайници отдавна се отучих да се гнуся. Някои смърти дори намирам красиви – защото има серийни убийци, които биха удавили прелестна гола жена във вана, а след това биха изкарали ваната на просторна тераса, където водата ще се запълни с пожълтели есенни листа, а лъчите на слънцето ще си играят в косите на жертвата. Не знам, а може би е извратено.

Но аз се считам за творец, пък всеки творец е и малко луд, нали?

Хубавото на спешните случаи е, че след тях не ме тормозят с рутинна работа. Дори се случва на нас, фотографите, да ни дадат ден-два почивка за “съвземане от психологически шок”.

И тук е мястото, където историята започва. Беше точно един такъв почивен ден в края на ноември. Седях на моята си маса в кафенето на отсрещната улица, пиех топлия чай и наблюдавах хората, които влизат и излизат. Тя влезе. Направи ми впечатление, защото бе една от малкото дами, на които отива червено червило. А нейното – също както лакът на ноктите, чантата и ботушите й, беше в кървав цвят. Очите й пробягваха от ляво на дясно, обиколиха несигурно помещението и се спряха на бара. Беше изключително красива, но като че ли само аз го забелязах. Взех фотоапарата и я заснех няколко пъти – в лице, в цял ръст, в профил, в гръб, когато отвори вратата и излезе. Оставих настрана чудото на технологията, подуших аромата на плодовия си чай и я проследих как пресича улицата и се скрива зад ъгъла.

На следващия ден отново седях в кафенето, наслаждавайки се на малките удоволствия, които ми предлагаше ежедневието. Навън вилнееше студен вятър и разхвърляше боклуци по улицата. Чух звънецът на вратата и се обърнах по навик. В първия момент не можах да я позная – беше сменила изцяло тоалета си и ми бе трудно да свържа елегантната дама от вчера с младото момиче в тънка рокля на цветя, стоящо на входа. Изведнъж, съвсем неочаквано, кафевият й поглед се спря върху масата ми и тя с леки стъпки се насочи към мен. Застана до стола ми и чак тогава забелязах, че е боса.

- Снимай ме пак. – каза тя и се завъртя кокетно. Аз взех фотоапарата и послушно изпълних молбата й.

- Ще седна при теб. – продължи и, без да дочака отговор от моя страна, се настани на съседния стол.

- Не съм луда. – погледна ме убеждаващо и повтори – Не съм.

Седях до нея, мълчах и отпивах от чая си. Защо дойде при мен? Забелязала е, че я снимах вчера? Е, и по-странни работи се случват в света. Например момичета с летни рокли през ноември се настаняват на твоята маса и настояват да разбереш, че не са луди.

Очите й шареха по масата като подивели, сякаш търсеха нещо, за което да се хванат, преди да са потънали.

- Значи пиеш чай, а не кафе? – констатация, макар и под формата на въпрос.

- Страх ме е, че никой няма да ме помни. А на мен ми е време да си ида, знаеш ли. Не знам защо, но просто го чувствам. Аз съм на тридесет. Имам цял живот пред мен...

- Мъжът ми казва, че съм красива. Но той не ме вижда. Уж гледа в мен, пък погледът му ме изпуска. Ако изчезна, дори няма да забележи. Страх ме е от това.

- Навън заваля сняг, видя ли. Всъщност сигурно си видял, на теб това ти е работата. Аз красива ли съм? Не, не ми казвай, знам, че съм...

- Не, аз не съм луда. Не го мисли, просто защото съм боса и почти без дрехи в този студ, нито защото идвам при напълно непознат и му се изповядвам.

- Аз имам цял живот пред себе си, знаеш ли. Млада съм и имам много възможности. За своята възраст дори съм постигнала много. Имам предвид... Не всеки може да си позволи всичко, което поиска, нали? Аз мога. Да, да, мога, не гледай, че сега не съм елегантна...

- Виж, виж какво червило стискам в ръка... То ми отива, ха-ха. Червено е и ми отива, даа, ха-ха-ха...

Погледът й беше придобил детинска глупост, стискаше червилото в ръка и се клатеше напред-назад, напред-назад, напред-назад. Беше трудно да й повярвам, че не е луда. Мълчах. Не знаех какво да кажа или направя.

- Снимай ме, снимай ме – беше по-скоро бълнуване, но аз се подчиних безропотно. Тя сложи червило на устните си, а след това продължи да се клати напред-назад, напред-назад... Снимах я. Веднъж.

- Обещай ми, че ще запомниш моя червен сняг. – обърна се тя към мен.

- Имам албум с несполучливи портрети в дъното на гардероба. – казах й, неуверен дали това ще помогне.

Тя стана, отправи се към вратата и излезе. Пресече улицата боса по снега и се скри зад ъгъла. Аз погледнах снимката. Беше най-силният портрет, който някога съм правил.

На следващата сутрин ме събудиха отново в пет. Станах, въздъхнах тежко и излязох. Оказа се, че местопроизшествието е на две пресечки от вкъщи.

Когато видях трупа, замръзнах. Беше красива жена с червено червило на устните и рокля на цветя. Не ми стана ясно как се бе самоубила, но в едно бях сигурен.

Не бях виждал по-червен сняг.