четвъртата тема

Аз идея за предишната тема, но май май няма да я напиша в следващите два месеца, та как ще да е...
Ванката преотстъпва реда си да казва тема на Паши, а нейната идея е

три лъжички захар

срокът е до 17. декември. Дерзайте... и се надявам този път да има повече писали. :)

Разказът е на Паши.

Той се сбогуваше с черната фигура, осъзнавайки, че дори да му се иска тя да изчезне от живота му така, както се разтваряше в мрака, това няма да се случи никога.

Вълците виеха в хор и нещо в главите им го накара да настръхне.

Роб разроши почти небрежно червената си коса и се сепна. Нещо меко и топло се напъха в ръката му. Муцуна. До него се беше приближил грамаден сив вълк с жълти очи. Момчето му се усмихна дяволито и го перна през носа. Вълкът клекна и изплези дългия си червен език.

Това не беше просто някакъв си глупав вълк. Беше неговият вълк.

Защото все пак Роб живееше в един свят, който ние едва ли можем да разберем. Свят, където хората споделят живота си с други хищници. Живота, храната и дори душите си.

Момчето седна до вълка.

- Онзи глупак отново тръгна.

Вълкът изръмжа с разбиране.

- И какво търси, питам те, какво повече ни е нужно на нас от това, което имаме?

Двата чифта жълти очи се срещнаха. Вълкът легна и задращи с лапа из прахта. Всъщност не прах. Земята беше от безкрайно много пясък, който сега беше бял под лунната светлина.

Повея вятър.

- Ти виждаи ли смисъл в това да се стремиш към нещо, което не знаеш дали ще получиш? Ами, че ти така можеш да загубиш и онова, което си придобил.

- Спри да дрънкаш. – гласът на вълка беше дрезгав.

- Ти не си такъв човек. Хайде да се прибираме.

Другите вълци запяха в далечината. Всичките с човешки гласове.

* * *

Кайл бягаше бързо. Джули летеше.

Той изкрещя злобно и високо след нея, тя само се обърна да го удостои с пренебрежителен поглед.

Момчето се спъна и се затъркаля по пясъка с псуване. Тя се върна раздразнено и го побутна.

- Не знам за теб, но на мен ми стига. – снежнобялата вълчица го затисна с лапата си – Писна ми да бягаме нанякъде. Цял живот бягаме и се връщаме накрая все до същата черна стена.

- Съжалявам. – не му личеше.

Кайл я избута, за да се изправи и се изтупа.

- Както казвам, не спирай да се стремиш.

Вълчицата изръмжа заплашително и оголи острите си зъби.

- Искам вкъщи вече. Три дни откакто тръгнахме.

- И? – Кайл повдигна вежди.

- Гладна съм. – вълчицата пак изръмжа – Може би трябва да изям теб.

- Не можеш – той й се усмихна.

Умре ли вълкът ти, умираш с него, ако ти умреш, умира и той. Просто правило за съществата, които споделят душите си.

Всъщност имаше и добри страни. Кайл обаче не беше опитен и затова му беше ясно саво черното от тази вълча връзка.

Затова избяга от света, който го превърна в животно.

Щеше да си намери нов и да поживее човешки.

Кайл и Роб бяха братя. Различни един от друг като юли от януари, като дъжд и слънце.

Роб беше нахакан и уверен, малко извратен в привързаността си към всичко. Към живота си при черната стена, към рутината, към жените и към лудостта си. И проклетата му любов към вълците.

Неговият вълк беше като душата му, силен, злобен, сив и умен.

Такъв си беше Роб – по-големият от двамата принцове на хищническия свят.

А Кайл, той беше мечтател и любител на облаци. Все не си знаеше мястото. С остър език, но нежен по душа. Романтик, но тайно. Ненавиждаше животните. И те го ненавиждаха. Дори собственото му пале го мразеше. Джули беше като душата му бърза, красива, тиха и бяла като захар.

Той се приближи към нея.

- Хайде, хайде напред.

- Какво се надяваш да намериш? – попита Джули изморено.

- Не стига ли, че търся и се надявам?

* * *

Черната стена се простираше по целия хоризонт докъдето ти стигнат очите. Цял живот да тичаш, не можеш да я заобиколиш. Висока беше от небето до земята.

Роб се събуди и разроши вълка, който мрачно се взираше в него.

Светът на Роб съществуваше само и единствено в подножието на Черната стена. Кой и кога я е построил, защо и какво има оттатък, не беше ясно. Май никой не си задаваше този въпрос. Бяха доволни от това, които имат. Малки къщи, семейства, градини, пълни с храна. Децата и малките вълчета не можеха да се изгубят.

А слънцето изгряваше сутрин отново и отново над пустинята отвъд града. Един огромен град.

Нужно ли е повече?

* * *

След девет седмици Кайл и Джули видяха в далечината нещо и тръгнаха след него. “За пръв път стигам толкова далеч. Няма връщане.”

Отне им около двадесет минути да достигнат силуета.

Кайл седя и го гледа с часове. Безмълвен.

Една грамадна черна стена. От край до край. От небето до земята.

* * *

Кайл и Роб седяха в пустинята до града си.

Вълците им спяха кротко зад тях.

Мълчание.

- Аз бягам от тях, а всъщност съм повече вълк от всеки. – Кайл въздъхна – Тичам, търся, ловувам и като гледам тази грозна жълта луна, ми иде да вия. Да вия от болка и мъка и да разкъсам нещо с ръце.

Живеем в клетка.

Роб се засмя тихо.

- Можех да ти го кажа и без да стигна до другия й край.

Кайл се изправи.

- Сега ще построя машина, с която да прескоча стената.

- Невъзможно. – сивият вълк се бе събудил.

Кайл се обърна към Роб.

- Ти мислеше за невъзможно и да стигна до другия край на клетката. Споделяме душите си с вълците. – той се изплю – Не сме човеци, а животни. Животни в клетка. Всичко е възможно.

Той се изправи и тръгна нанякъде.

Джули внезапно скочи и го последва. Застигна го и го бутна по ръката, а на Роб му се стори, че Кайл я погали. Разигра се много бързо.

Роб изпращаше тъмната фигура на брат си с поглед, осъзнавайки, че и небето е стена. Само че разноцветна.

третата тема

така, следващата тема по предложение на катето е

"Той се сбогуваше с черната фигура, изпровождайки я с поглед в далечината и осъзнавайки, че..."

срокът, мили ми деца, е рожденият ми ден, иначе казано 2. декември. гледайте да ме зарадвате с хубави нещица. ^^

п.п. в дясно след малко ще можете да откриете реда на хората, които ще измислят темите. та като идва вашият ред, се подготвяйте по-отрано. :)

- Кажи ми какво си спомняш ??? - момчето имаше сребриста коса и златни очи, грееше.
-Валеше дъжд. - тя потърка ръце и издиша пара- Валеше много дъжд.
Сребърното момче я погледна замислено.
- Знаеш ли кой съм аз ?
Тя се огледа. Навсякъде падаха искрящи потоци от светлина. Беше тук, от както се събуди. Двамата лежаха сякаш насред самото нищо. От всички страни ги засипваха шарени звезди. По миглите и косите й и по сребърното момче, което я гледаше изпитателно.
- Ти си ангел. - реши тя накрая. - Мъртва съм нали ? Мисля, че си спомням и фарове. Заслепяваха ме. А имаше и мъгла, от нея света става безформен. - внезапно се изплаши - Значи съм в отвъдното.
Той повдигна вежди, а после избуна в смях. Много сладък смях. Като звън от кристална чаша.
- Не, скоро ще се върнеш в къщи. - той се усмихна, а после и подаде ръка - Казвам се Октомври.
Момичето се сепна.
-Като месец Октомври ли ???
- Не съвсем.
От неизвестна посока се чу трясък.
- Ето виждаш ли ? Този свят започва да се разрушава. Бързо хвани си звезда.
-Какво ? - стори й се, че не е разбрала добре.
- Кзах да си хванеш звезда. Звезда, за да се върнеш у дома. Хайде, не се страхувай.
Тя пресегна ръка през водопада от светлини и измъкна от там една много голяма и сребриста.
- О ....- той стана рязко и отстъпи назад - Тази е специална.
Цялата вселена се разлюля и завъртя пред очите на момичето. Чу се звук от счупен кристал, нещо се запали. Сребърното момче изчезна от взора й като струйка дим.

***************

Тя се събуди рязко. Автобусът равномерно потракваше по сивкавото шосе. Наоколо цареше мрак.
- Спрете, спрете ....... - трябваше да слезе. Беше много хубав сън. Обаче трябваше да слезе точно на тази спирка.
Ноща от вън беше судена и беззвездна. Тя вдъхна дълбоко от есенния въздух. И ...

******

Той стоеше на старата жълта спирка и пушеше бавно. Сега трябваше да намери онова алчно момиче, което го свали от небето, а с него и всички звезди. Октомври издиша и дима заблестя из мрака като разтопено сребро. Хората, които понякога поглеждат небето задължително знаят, че най ярките звезди са октомврийските. Той отправи тъжен поглед към неугледното нощно небе. Защото световно всеизвестна тайна е ,че през есента луната винаги си взима отпуска. За това Октомври трябва да пази сам светлината по небето. Иначе се разпръсква на точки, невидими за човешкото око. И няма звезди. А за къде сме ние без звезди ?
Разбира се Октомври е пастир на светлината през есента, само ако от там не го свали съня на едно самотно и егоистично момиче.
,, Трудно е да бъдеш Бог,, реши той. ,, Затова хората не достигат небето. На тях никога не им стига нищо. Дори да им подарят звезда.... Те ще ги поискат да ги свалят всичките. ,,
И не, че Октомври искаше да обвини някого. Просто му стана тъжно, че хората са такива неблагодарни създания.
От някъде се чу скърцане на спирачки. Автобусът се закова на метри от него, после продължи.
Тя стоеше и го гледаше очудено.
Октомври въздъхна и угаси светлинката от цигарата си с един замах. Последната светлна за тази нощ. Не каза нищо в първия момент, само посочи небето.
- А сега плачи ... - нареди той - За всяко нещо по света, плачи. Цената на всяка сълза е звезда. Плачи, без значение от това, че ще те заболи накрая.

**********

Той я превърна във купчинка пепел. Плачът пресушава. ,,Какво от това ? ,, нехаеше Октомври. ,, Нали си имаме нощна светлина ,, А после се загледа надолу, към Земята, за да си потърси по- добър човек, на когото да подари звезда.

Хм, явно тази седмица ще сме само на къси неща.

Щастието не е винаги трябва да е придружено с фанфари и фоеверки.

Има и друг вид щастие. Тихото, спокойно, когато просто не можеш да искаш нещо друго от момента. И по-често то идва късно вечер.

Тогава беше най-отвратителният период в живота ми. Бях затрупана от работа и сякаш стотици крайни скорове бяха минали. Покрай заетостта ми не ми оставаше време да се виждам с моите приятели. Викаха ме в продължение на няколко седмици, но след това престанаха. Не ги съдя въобще за това, може би и аз бих постъпила по същия начин. Чувствах, че все едно съм мравка. Тичам и бързам с единствената цел да свърша работата си, без въобще да се оглеждам около мен.

Една вечер през октомври застанах с ментов чай и книга в леглото. Своеобразна почивка за половин час, колкото да събера сили да продължа да работя по поредния проект. След седмата страница оставих книгата. Беше пълна тишина. Такава, която до тогава си мислих, че не съществува. Погледнах през прозореца.

На другия ден напуснах работа.

“Прозорецът е моята врата.”

Нямам много време, а и много вдъхновение ако трябва да съм честен, затова го карам доста накратко.

...Двамата лежаха в тревата неподвижни, замълчани и прегърнати вече половин час. Свяна на младостта най-накрая отсъпи място на любовната страст и той я помилва по бузата. Тя се усмихна кокетно и двамата се целунаха страстно. Една дъждовна капка, спотаила се в тревата след дъжда, се откъсна и тихо падна върху челото й. Отново усмивка, отново целувка, прегръдка...И после двамата пак се отпуснаха един до друг, мечтаейки,загледани в небето.
-Не е ли това най-красивата гледка - каза тя.
Той се усмихна и я прегърна още по-силно. Някъде в далечината една гугутка изчурулика тъжно. А комуниста току беше минал покрай поляната и като чу както каза момичето, погледна към небето и си помисли "Хм,какво толкова. Това са просто звездите през октомври."

втората тема

тъй като около две седмици след като трябваше да бъде пусната новата тема, още не сме я дори обсъдили, еднолично обявявам, че ще е

звездите през октомври

срокът пак е две седмици, което значи до 15. ноември. enjoy.