черно-белите полета

Nouveau thème, nouveau titre

2009-07-19T13:09:00.005+03:00

След повече от 3 месеца реших да си позволя лукса да бъда своеволна и да дам нова тема. Понеже не е честно да се пререждам като лелка в супермаркет, ще пропусна своя ред, предоставяйки го на човека, чието място отнемам сега.

Темата е

Безсънни нощи

Нова тема

2009-04-17T20:26:00.003+03:00

Тъй като явно е мой ред да измисля тема, хайде да е нещо

Пролетно

Хубав сезон, който се надявам да ви вдъхновява поне толкова, колкото и мен. Очаквам с нетърпение да видя какво ще напишете. Срокът е до 1 май.

2009-04-02T15:39:00.002+03:00

А може би сме само нечий спомен... натикан в малко кътче на съзнанието на Великият мечтател. Измислил ни е в някое мрачно утро, притиснат под похлупака на тежката мъгла. После си е поиграл с нас – създал ни е много, и всичките различни. Направил е природата, за да се превърне в наш дом. И ни е вдъхнал микрочастици от своето вдъхновение и творчество, за да му станем по-интересни. И накрая, за да усложни още повече живота, ни е внушил чувствата.

В началото, преди още да започнем да потъваме в самозабрава, е бил близо до нас. Помагал ни е. Играел си е с нас. Поставял е какви ли не препядствия – и пред всички заедно, и пред всеки поотделно. Когато започнало да му омръзва, измислил Съдбата. Внушл ни, че всичко е предначертано. А може би наистина предначертал всичко. Но забравил, че ни е дал воля и чувства. И ние сме започнали все повече да объркваме съдбите си. Да ги сливаме с чужди, да ги споделяме. Да ги променяме, да им се противопоставяме. Някои продължили сляпо да следват Съдбата си, но не те променяли света.

Тогава Мечтателят решил да създаде Съдборазгадвачи. И за да не бъде прекалено лесно, пообъркал и техните представи за света. Дал им съвсем малко. И посял съмнението у хората. Само тези Съдборазгадвачи, които били изключително силни, се превърнали във водачи. Показвали верния път и оставяли у нас за векове напред почит и вдъхновение.

И какво ли още не излислял Мечтателят. Дори дарил хората със способността да мечтаят. Те обаче били толкова сложно оплетени във всичко около тях и в собствените си светове, че често отказвали да вярват в мечтите си. Спирали да се борят за тях. Били слаби. И повечето мечти не се сбъдвали. Само истинските мечтатели сред хората, с цената на много труд, постигали това, което желаели. Както правел Великият мечтател.

Но постепенно хората му омръзнали. Той започнал да забравя за тях. Да ги оставя сами. И те чувствали тази самота, макар че не знаели откъде идва. И така, много мечтателно време изминало. А Великият мечтател имал други, по-прекрасни идеи. Светът и хората останали там някъде, в спомените му.

Затова и от време на време се замисляме, че може би сме само нечий спомен... И едва, с връхчетата на пръстите си, се докосваме до истината.

Написах го доста спонтанно. Не знам доколко е сполучливо, но поне е някакъв опит :) Темата много ми хареса!

2009-03-28T06:21:00.005+02:00

А може би сме...

... само нечий спомен,
затворен във старата кутия за хляб на баба,
по която рисувахме калинки и кокичета
с чисто новите пастели...

Понякога те гледам и си мисля, че сме се
държали за ръцете под водопад в Южна Америка.

А може би сме...

... само нечий спомен,
старателно излъскан като сребърен сервиз от
1920-та година, след като 26 години
е бил сцена за милиард и 2 прашинки...

Понякога те гледам и си мисля, че с тебе сме
били лястовици и сме се ухажвали между клоните
на разцъфнали череши.

А може би сме...

... само нечий спомен,
малко сандъче, заровено в корените на дъба
надолу във нашата градина,
където играехме на пирати и ти ме удари
с дървената си сабя...

Понякога те гледам и си мисля за първата нощ,
в която правихме любов и ти заспа
с кичур от косата ми, завит около своя пръст.

А може би сме...

Погълнати един в друг както океаните поглъщат
салове и лодки!
Преплетени като бялото и червеното
на мартеничките,
здраво, здраво!
Черните квадратчета на шахматната дъска,
които плахо докосват белите си сродни души!

... само нечий спомен
(за намерена любов?)

Първи опит тук. Надявам се да ви хареса, аз се насладих на всяка секунда, която му посветих.

2009-03-27T23:51:00.003+02:00

това ми звучи възможно
да сме само в съзнанията си
с объркан контекст, зле поставена времева рамка
нищо не изключва това
да сме само нечий спомен или може би
глупава песен със смешен текст
продукт на поп културата в блестяща опаковка
с лош вкус
може би всичките тези истории
разказвани по тъмно
само на светлината на фенерите и
болнавата луна
са били блян, измислица, мираж
всеки път, когато сме се будели, опитващи се да
напипаме на мястото до себе си другия
просто сме били под плен на
богато въображение малко сън алкохол
може би разходките под липите
удрящи право в носовете ни
всичките чаши кафе и недопушени цигари
всичките загубени бъдещи проекции на
личностите ни
са всъщност само чужда приказка,
записана в нашите тетрадки
за да ни пази от студа

звучи ми напълно възможно, но
ми се ще всичката тази стипчива болка да не е била
напразно
така че вярвам в теб.

надявам се, че не е твърде зле за първи път. и за разчупване на настойчивата тишина също.

Нова тема

2009-03-24T22:23:00.003+02:00

Идеята на темата тоз път е:

А може би сме само нечий спомен!

Знам, че няма голямо значение, понеже тук сте само лоши хора и никой няма да напише и редче по великата ми и издържана в алтруистичен стил теза. Както и да е, срокът е 10 април 09'

2009-02-24T20:38:00.002+02:00

За първи път никой да не се осмели да пише. Значи не сме чак такива тревомани. Послучай миналата седмица, темата е:

Една година

По мои изчисления срокът е до 10 март. И пишете повече. :)

Новата тема

2009-02-10T19:29:00.001+02:00

Ето ви нещо наркоманско:

"Зелено обаяние"

[edit by Tegu] срокът е до 24 февруари.

2009-01-29T00:11:00.002+02:00

Безоблачна нощ.
Лунна светлина.
Пейка.
Аз и ти.
Шоколад.

Ощипване.
Смях.
Щастие.
Усмивки.
Мечти.

Открадната целувка.
Изчервяване.

Пейката трепна.
Луната се засрами.

Отекващи стъпки.
Празна пейка.
Забравено парченце шоколад.
Обич в смачкан целофан.

2009-01-18T21:04:00.001+02:00

И пак ще е лято, и пак ще сме заедно.
Ще палим свещи, ще ядем кроасани и ще си мечтаем да има натурален сок, защото сме забравили да купим.
И пак ще сме влюбени. И пак ще бъдем весели, и ще летим, и ще знаем, че свет ът е наш. И пак ще тъжим и ще пишем.
Ще пиеме ром и ще танцуваме на Beatles.
Ще ходим на разходки и ще лежим на поляните.
И пак ще споделяме и ще чувстваме, че точно тук, точно сега е най-прекрасния момент на света и ще се чувстваме точно на мястото си с тези хора.
Ще бягаме от купони, за да говорим.
И пак ще се караме, но един поглед ще покаже, че все още всичко е същото.
Шоколадът ще бъде разтопен от горещия летен ден, но ние ще го изядем и ще се изцапаме и ще се снимаме.
За да се усмихнем, когато през зимата видим снимката.

уточнително

2009-01-17T16:00:00.003+02:00

така, понеже много го зарязахме този блог.
давайте да каним още хора.
и давайте да пишем повече.
и за тази тема (шоколад) удължавам срока на три седмици, 'щото едва ли повече от двама-трима човека сме го погледнали преди да изтече тази първа седмица. та имаме две седмици да пишем.
да.
канете хора, да.
лека.. ъ... лек ден.

пета тема

2009-01-11T18:36:00.002+02:00

шоколад.

радвайте се.

2008-12-07T12:18:00.000+02:00

Добре, защо слагаш захар в кафето?
Винаги по 3 лъжички захар,
Нито повече, нито по-малко.
Това далеч не прави кафето сладко.

Виж, в това просто няма смисъл.

Има.И ще продължавам да слагам,
всеки път по 3 лъжички захар.
Нито повече, нито по-малко.
Пък някой ден може и да стане сладко.

четвъртата тема

2008-12-03T21:59:00.003+02:00

Аз идея за предишната тема, но май май няма да я напиша в следващите два месеца, та как ще да е...
Ванката преотстъпва реда си да казва тема на Паши, а нейната идея е

три лъжички захар

срокът е до 17. декември. Дерзайте... и се надявам този път да има повече писали. :)

2008-12-03T21:57:00.001+02:00

Разказът е на Паши.

Той се сбогуваше с черната фигура, осъзнавайки, че дори да му се иска тя да изчезне от живота му така, както се разтваряше в мрака, това няма да се случи никога.

Вълците виеха в хор и нещо в главите им го накара да настръхне.

Роб разроши почти небрежно червената си коса и се сепна. Нещо меко и топло се напъха в ръката му. Муцуна. До него се беше приближил грамаден сив вълк с жълти очи. Момчето му се усмихна дяволито и го перна през носа. Вълкът клекна и изплези дългия си червен език.

Това не беше просто някакъв си глупав вълк. Беше неговият вълк.

Защото все пак Роб живееше в един свят, който ние едва ли можем да разберем. Свят, където хората споделят живота си с други хищници. Живота, храната и дори душите си.

Момчето седна до вълка.

- Онзи глупак отново тръгна.

Вълкът изръмжа с разбиране.

- И какво търси, питам те, какво повече ни е нужно на нас от това, което имаме?

Двата чифта жълти очи се срещнаха. Вълкът легна и задращи с лапа из прахта. Всъщност не прах. Земята беше от безкрайно много пясък, който сега беше бял под лунната светлина.

Повея вятър.

- Ти виждаи ли смисъл в това да се стремиш към нещо, което не знаеш дали ще получиш? Ами, че ти така можеш да загубиш и онова, което си придобил.

- Спри да дрънкаш. – гласът на вълка беше дрезгав.

- Ти не си такъв човек. Хайде да се прибираме.

Другите вълци запяха в далечината. Всичките с човешки гласове.

* * *

Кайл бягаше бързо. Джули летеше.

Той изкрещя злобно и високо след нея, тя само се обърна да го удостои с пренебрежителен поглед.

Момчето се спъна и се затъркаля по пясъка с псуване. Тя се върна раздразнено и го побутна.

- Не знам за теб, но на мен ми стига. – снежнобялата вълчица го затисна с лапата си – Писна ми да бягаме нанякъде. Цял живот бягаме и се връщаме накрая все до същата черна стена.

- Съжалявам. – не му личеше.

Кайл я избута, за да се изправи и се изтупа.

- Както казвам, не спирай да се стремиш.

Вълчицата изръмжа заплашително и оголи острите си зъби.

- Искам вкъщи вече. Три дни откакто тръгнахме.

- И? – Кайл повдигна вежди.

- Гладна съм. – вълчицата пак изръмжа – Може би трябва да изям теб.

- Не можеш – той й се усмихна.

Умре ли вълкът ти, умираш с него, ако ти умреш, умира и той. Просто правило за съществата, които споделят душите си.

Всъщност имаше и добри страни. Кайл обаче не беше опитен и затова му беше ясно саво черното от тази вълча връзка.

Затова избяга от света, който го превърна в животно.

Щеше да си намери нов и да поживее човешки.

Кайл и Роб бяха братя. Различни един от друг като юли от януари, като дъжд и слънце.

Роб беше нахакан и уверен, малко извратен в привързаността си към всичко. Към живота си при черната стена, към рутината, към жените и към лудостта си. И проклетата му любов към вълците.

Неговият вълк беше като душата му, силен, злобен, сив и умен.

Такъв си беше Роб – по-големият от двамата принцове на хищническия свят.

А Кайл, той беше мечтател и любител на облаци. Все не си знаеше мястото. С остър език, но нежен по душа. Романтик, но тайно. Ненавиждаше животните. И те го ненавиждаха. Дори собственото му пале го мразеше. Джули беше като душата му бърза, красива, тиха и бяла като захар.

Той се приближи към нея.

- Хайде, хайде напред.

- Какво се надяваш да намериш? – попита Джули изморено.

- Не стига ли, че търся и се надявам?

* * *

Черната стена се простираше по целия хоризонт докъдето ти стигнат очите. Цял живот да тичаш, не можеш да я заобиколиш. Висока беше от небето до земята.

Роб се събуди и разроши вълка, който мрачно се взираше в него.

Светът на Роб съществуваше само и единствено в подножието на Черната стена. Кой и кога я е построил, защо и какво има оттатък, не беше ясно. Май никой не си задаваше този въпрос. Бяха доволни от това, които имат. Малки къщи, семейства, градини, пълни с храна. Децата и малките вълчета не можеха да се изгубят.

А слънцето изгряваше сутрин отново и отново над пустинята отвъд града. Един огромен град.

Нужно ли е повече?

* * *

След девет седмици Кайл и Джули видяха в далечината нещо и тръгнаха след него. “За пръв път стигам толкова далеч. Няма връщане.”

Отне им около двадесет минути да достигнат силуета.

Кайл седя и го гледа с часове. Безмълвен.

Една грамадна черна стена. От край до край. От небето до земята.

* * *

Кайл и Роб седяха в пустинята до града си.

Вълците им спяха кротко зад тях.

Мълчание.

- Аз бягам от тях, а всъщност съм повече вълк от всеки. – Кайл въздъхна – Тичам, търся, ловувам и като гледам тази грозна жълта луна, ми иде да вия. Да вия от болка и мъка и да разкъсам нещо с ръце.

Живеем в клетка.

Роб се засмя тихо.

- Можех да ти го кажа и без да стигна до другия й край.

Кайл се изправи.

- Сега ще построя машина, с която да прескоча стената.

- Невъзможно. – сивият вълк се бе събудил.

Кайл се обърна към Роб.

- Ти мислеше за невъзможно и да стигна до другия край на клетката. Споделяме душите си с вълците. – той се изплю – Не сме човеци, а животни. Животни в клетка. Всичко е възможно.

Той се изправи и тръгна нанякъде.

Джули внезапно скочи и го последва. Застигна го и го бутна по ръката, а на Роб му се стори, че Кайл я погали. Разигра се много бързо.

Роб изпращаше тъмната фигура на брат си с поглед, осъзнавайки, че и небето е стена. Само че разноцветна.

третата тема

2008-11-18T22:11:00.003+02:00

така, следващата тема по предложение на катето е

"Той се сбогуваше с черната фигура, изпровождайки я с поглед в далечината и осъзнавайки, че..."

срокът, мили ми деца, е рожденият ми ден, иначе казано 2. декември. гледайте да ме зарадвате с хубави нещица. ^^

п.п. в дясно след малко ще можете да откриете реда на хората, които ще измислят темите. та като идва вашият ред, се подготвяйте по-отрано. :)

2008-11-11T13:38:00.003+02:00

- Кажи ми какво си спомняш ??? - момчето имаше сребриста коса и златни очи, грееше.
-Валеше дъжд. - тя потърка ръце и издиша пара- Валеше много дъжд.
Сребърното момче я погледна замислено.
- Знаеш ли кой съм аз ?
Тя се огледа. Навсякъде падаха искрящи потоци от светлина. Беше тук, от както се събуди. Двамата лежаха сякаш насред самото нищо. От всички страни ги засипваха шарени звезди. По миглите и косите й и по сребърното момче, което я гледаше изпитателно.
- Ти си ангел. - реши тя накрая. - Мъртва съм нали ? Мисля, че си спомням и фарове. Заслепяваха ме. А имаше и мъгла, от нея света става безформен. - внезапно се изплаши - Значи съм в отвъдното.
Той повдигна вежди, а после избуна в смях. Много сладък смях. Като звън от кристална чаша.
- Не, скоро ще се върнеш в къщи. - той се усмихна, а после и подаде ръка - Казвам се Октомври.
Момичето се сепна.
-Като месец Октомври ли ???
- Не съвсем.
От неизвестна посока се чу трясък.
- Ето виждаш ли ? Този свят започва да се разрушава. Бързо хвани си звезда.
-Какво ? - стори й се, че не е разбрала добре.
- Кзах да си хванеш звезда. Звезда, за да се върнеш у дома. Хайде, не се страхувай.
Тя пресегна ръка през водопада от светлини и измъкна от там една много голяма и сребриста.
- О ....- той стана рязко и отстъпи назад - Тази е специална.
Цялата вселена се разлюля и завъртя пред очите на момичето. Чу се звук от счупен кристал, нещо се запали. Сребърното момче изчезна от взора й като струйка дим.

***************

Тя се събуди рязко. Автобусът равномерно потракваше по сивкавото шосе. Наоколо цареше мрак.
- Спрете, спрете ....... - трябваше да слезе. Беше много хубав сън. Обаче трябваше да слезе точно на тази спирка.
Ноща от вън беше судена и беззвездна. Тя вдъхна дълбоко от есенния въздух. И ...

******

Той стоеше на старата жълта спирка и пушеше бавно. Сега трябваше да намери онова алчно момиче, което го свали от небето, а с него и всички звезди. Октомври издиша и дима заблестя из мрака като разтопено сребро. Хората, които понякога поглеждат небето задължително знаят, че най ярките звезди са октомврийските. Той отправи тъжен поглед към неугледното нощно небе. Защото световно всеизвестна тайна е ,че през есента луната винаги си взима отпуска. За това Октомври трябва да пази сам светлината по небето. Иначе се разпръсква на точки, невидими за човешкото око. И няма звезди. А за къде сме ние без звезди ?
Разбира се Октомври е пастир на светлината през есента, само ако от там не го свали съня на едно самотно и егоистично момиче.
,, Трудно е да бъдеш Бог,, реши той. ,, Затова хората не достигат небето. На тях никога не им стига нищо. Дори да им подарят звезда.... Те ще ги поискат да ги свалят всичките. ,,
И не, че Октомври искаше да обвини някого. Просто му стана тъжно, че хората са такива неблагодарни създания.
От някъде се чу скърцане на спирачки. Автобусът се закова на метри от него, после продължи.
Тя стоеше и го гледаше очудено.
Октомври въздъхна и угаси светлинката от цигарата си с един замах. Последната светлна за тази нощ. Не каза нищо в първия момент, само посочи небето.
- А сега плачи ... - нареди той - За всяко нещо по света, плачи. Цената на всяка сълза е звезда. Плачи, без значение от това, че ще те заболи накрая.

**********

Той я превърна във купчинка пепел. Плачът пресушава. ,,Какво от това ? ,, нехаеше Октомври. ,, Нали си имаме нощна светлина ,, А после се загледа надолу, към Земята, за да си потърси по- добър човек, на когото да подари звезда.

2008-11-07T23:36:00.001+02:00

Хм, явно тази седмица ще сме само на къси неща.

Щастието не е винаги трябва да е придружено с фанфари и фоеверки.

Има и друг вид щастие. Тихото, спокойно, когато просто не можеш да искаш нещо друго от момента. И по-често то идва късно вечер.

Тогава беше най-отвратителният период в живота ми. Бях затрупана от работа и сякаш стотици крайни скорове бяха минали. Покрай заетостта ми не ми оставаше време да се виждам с моите приятели. Викаха ме в продължение на няколко седмици, но след това престанаха. Не ги съдя въобще за това, може би и аз бих постъпила по същия начин. Чувствах, че все едно съм мравка. Тичам и бързам с единствената цел да свърша работата си, без въобще да се оглеждам около мен.

Една вечер през октомври застанах с ментов чай и книга в леглото. Своеобразна почивка за половин час, колкото да събера сили да продължа да работя по поредния проект. След седмата страница оставих книгата. Беше пълна тишина. Такава, която до тогава си мислих, че не съществува. Погледнах през прозореца.

На другия ден напуснах работа.

“Прозорецът е моята врата.”

2008-11-02T20:04:00.005+02:00

Нямам много време, а и много вдъхновение ако трябва да съм честен, затова го карам доста накратко.

...Двамата лежаха в тревата неподвижни, замълчани и прегърнати вече половин час. Свяна на младостта най-накрая отсъпи място на любовната страст и той я помилва по бузата. Тя се усмихна кокетно и двамата се целунаха страстно. Една дъждовна капка, спотаила се в тревата след дъжда, се откъсна и тихо падна върху челото й. Отново усмивка, отново целувка, прегръдка...И после двамата пак се отпуснаха един до друг, мечтаейки,загледани в небето.
-Не е ли това най-красивата гледка - каза тя.
Той се усмихна и я прегърна още по-силно. Някъде в далечината една гугутка изчурулика тъжно. А комуниста току беше минал покрай поляната и като чу както каза момичето, погледна към небето и си помисли "Хм,какво толкова. Това са просто звездите през октомври."

втората тема

2008-11-01T00:28:00.004+02:00

тъй като около две седмици след като трябваше да бъде пусната новата тема, още не сме я дори обсъдили, еднолично обявявам, че ще е

звездите през октомври

срокът пак е две седмици, което значи до 15. ноември. enjoy.

2008-10-13T10:49:00.001+03:00

Мразя зимата.
Не точно зимата, мразя себе си през зимата. Още когато съм била бебе, майка ми е забелязала, че се държа странно през зимата, но не го взела насериозно, помислила си, че е просто от характера ми или нещо подобно. Проблемите започнали, когато в детската градина вече съм общувала с деца. През останалото време съм била доста общителна и усмихната, но дойде ли зимата – превръщала съм се в друг човек. По-скоро други хора, защото колкото и да съм се опитвала да характеризирам тази, другата, все не успявам. Само знам, че не ми харесва тя въобще. Водиха ме и ходих сама по много доктори, но никой от тях не постави диагноза. В момента ме използват като опитно зайче и ми взимат кръвни проби всеки месец. Казват, че са установили симптомите, но все още не могат да разкрият причината. С времето успях да намеря някакво решение. Просто през зимата отивам на вилата си, която е на около километър от края на града. Там няма никой, освен 2-3 бабки, които не се интересуват от нищо друго, освен от последното увеличение на хляба. И така прекарвам цяла зима, далеч от хората.
Добре че е Стефан да идва при мен всеки ден. Един ден той дойде при мен в автобуса и каза, че ме наблюдава и ме мисли за интересна личност. Първо го помислих за луд, но все това се замислих, че точно аз нямам право да определям хора като ‘луди’. И така запознахме да се виждаме. Но тогава беше есен и точно две седмици след случката в автобуса, аз изчезнах. Нямам си и представа как, но той намери вилата ми. И започна да идва при мен всеки ден. Носеше ми чай и сготвен от него хляб. Говореше ми много, разказваше ми за себе си. Една година излязохме през пролетта, но не се бяхме виждали от месец. Попитах го защо не иска да ме вижда, а той отвърна, че не съм му интересна, когато съм само аз и че иначе никога не знае на кого говори. И се почеса по носа. И наистина, година след година, всяка зима виждах Стефан всеки ден, а през останалото време – не повече от 3-4 пъти. Развих някаква слабост към него, толкова интересен и мил.
Един ден не дойде. Просто не дойде. Навън времето беше адски студено, но все още не беше сняг. Дърветата бяха с голи клони, останалите птички се чудеха къде да се скрият. А нощта беше още по-тиха. От тази тишина, в която няма абсолютно нищо. И която повечето хора въобще не са чували. Не спах цяла нощ. Нито аз, нито която и да е от жените, които бяха решили зимно време да обитават тялото ми. Не ме интересуваше защо не идва. Можеше да е решил, че не ме харесва повече, че не иска да си губи времето с мен, може да си е намерил жена и тя да ревнува, може дори да е умрял. Но това мен не ме интересуваше. Исках просто да пия от ментовия чай и хапна от топлия хляб със стафиди. Последните три дни носеше само такъв. Каза, че е купил стафиди на едро, ей така, защото ги видял в склада. Той е способен да прави такива неща.
Сутринта излезнах. Исках да отида в горичката. Когато излезнах, видях, че има сняг. Червен.. По новините казаха, че това е от някаква авария във завода, някакви газове са били променили цвета. Но аз не им вярвам. И си знам, че снегът е червен, защото Стефан не дойде.

***

2008-10-09T21:23:00.001+03:00

Небето жълтееше,елхите синееха,а снегът червенееше.Общо ваето един хубав ден.
Надали имаше някой,който би оборил това.Та червения сняг беше най-вкусният!
Какво ли не можеше да се направи от него...Сладкиш,торта, дори суп.Та кой нормален човек не бе чувал за прословутия червен сняг в Борея.За него се носеха легенди.
Например хлебарят правеше най-вкусните прашни кексчета с червен сняг и пепел от лилав дъб.Ммм...вкусно.Хлебарят беше наистина добър,в това което прави от червеното вещество,както и бакалина,ковача,аптекаря и всички останали Борейски граждани,но един човек реши да придаде на снега ново значение.
Жрецът Синдрий искаше да създаде от снега живо същество.”Ще го накарам да оживее”-казваше той-„Защо не?Всичко се прави от снега на него разчита нашата страна,та ние живеем на средния полюс,как да не се осланяме,на това което имаме в изобилие-сняг и влага.От него се прави всичко:къщи,колесници,храна,дори в определена пропорция с бяла вода се използваше и за горивна смес.”,но всеки на когото споделеше идеите си го отминаваше с подигравателна усмивка.Общо взето Синдрий живееше сам и не общуваше много с хората.Той беше леко смахнат в техните очи.
Вече бе споделил идеята си с боговете и те нямаха нищо против неговия опит,искаха да видят,кавто ще излезе.Все пак и боговете не знаят всичко.Но кой днес вярва в боговете,само жреците.Хората повече се чудеха как да изкарат прехраната си,а не толкова какъв празник е днес и дали храм на Луната има нужда от реставрация.Но ако Синдрий успееше да създаде живот от снега,който всички смятаха за част от мъртвата природа,това щеше да е революция.Безсмъртните щяха да покажат своето величие и власт над живота.
Месеци на ред той събираше съставките.Имаше всичко,дори и стъклените свещи,които му донесоха от небесния остров.Всичко беше добре преценено и изчислено.
Луната е пълна,това ще помогне,тя ще дари живота на червената бездушна буца поставена на масата в средата на стаята,в която между впрочем всички мебели бяха от сняг,защото те са най-евтини,а човек като Синдрий не разполага с много пари.
Ритуалът протичаше наистина много леко без никъкви осложнения и когато жрецът завърши с думите:” О,Сребърна Майко дари бездушния с живот!” и коленичи смирен пред масата с червената снежна топка,навел глава надолу,усети как нещо го прободе точно под сърцето.Сгромуляса се на земята и в сетния си миг видя буцата,която се разтапи потече надолу смесви се с кръвта му и напи в него,като в суха гъба.
Той се изправи на колене,погледна нагоре,вдигна ръцете си и извика:”Богове,благодаря за тялото което получих от вас.От днес аз вече не съм средство!”

П.С.
Не обръщайте внимание на правописа ;р

червеният сняг

2008-10-06T00:57:00.002+03:00

Аз си мислех, че по-бавно ще се справя с тая тема, но пък вдъхновението изведнъж ме хвана натясно и не ме пусна. Та, готов-картоф. ^^

Аз съм фотограф. Криминален фотограф по професия, любител-портретист по призвание.

Ежедневието ми е просто. Сутрин ставам в седем и включвам лаптопа си. Докато изчаквам да се зареди операционната система, си наливам чаша портокалов сок и поставям две филийки в тостера. Влизам в мрежата на офиса и преглеждам всичко ново. Често се случва да се нуждаят от мен по съвсем рутинни процедури – заснемане на взетите доказателства и вещи или пък следи от гуми, масло и прочие. Процедури, които преспокойно могат да изчакат закуската и чая ми. Щом видя, че случаят е такъв, изчаквам филиите ми да се препекат, намазвам ги с пресолено сирене и ги изяждам бавно, докато преглеждам новините в интернет. След това разтребвам бъркотията от предишната вечер и се оправям за излизане.

Всичко това отнема не повече от половин час, така че в седем и половина вече съм в кафенето на отсрещната улица, държейки в ръце топла чаша чай и поставил готов за снимки фотоапарат до себе си.

Към осем и половина съм в службата, оставил всичкия си багаж в шкафчетата на втория етаж и съм се заел с работата. Тя, между другото, далеч не е толкова елементарна за човек, който не я е изучавал. Ъгълът, под който снимам, светлината, която използвам, пестенето на енергия и пози са неща, които се научават само с времето. Хубаво ни е сега с цифровите фотоапарати, ама преди 3-4 години как ни мъчеха с аналоговите... То не бе пестене на бюджета за ленти, за батерии, за промиване на филми. Добре е, че отмина. Модернизираха всичко, всяка технология в офиса, макар и след дългогодишно мрънкане от наша страна.

Но стига толкова за миналото, твърде много се отплеснах.

След като заснема доказателствата и вещите, донесени в службата, намирам някой отговорник да ме закара до местата на катастрофите и заснемам нужното там. Понякога има толкова много работа, че се прибирам в десет вечерта. Друг път още когато дойде обяд, съм свободен. Връщам се в кафенето на уличката срещу вкъщи, където, впрочем, и кухнята е много добра, и обядвам там.

А след това посвещавам деня си на снимане на хора. Дали в парка, на някой светофар или в ресторант – няма значение. Обичам да мисля, че когато ги снимам и запечатвам емоциите, крада и част от душата им. За разлика от тези в службата, с потртетите ми се случва да има несполучливи. Но аз пазя и тях в един албум на дъното на гардероба ми.

От време на време обаче се случва денят ми да не премине толкова рутинно. Будят ме в пет по телефона по спешност и ме изкарват още неразсънен да заснема местопрестъплението преди инспекцията. За щастие или за съжаление съм си изградил положение в службата и ме викат спешно само за най-трагичните случаи. За другите има по-млади фотографи. За щастие, защото тези случаи са най-редките и за съжаление, защото винаги са по-брутални убийства, отколкото фантазията ми изобщо може да си представи. От кръв, счупени и изкълчени кости и крайници отдавна се отучих да се гнуся. Някои смърти дори намирам красиви – защото има серийни убийци, които биха удавили прелестна гола жена във вана, а след това биха изкарали ваната на просторна тераса, където водата ще се запълни с пожълтели есенни листа, а лъчите на слънцето ще си играят в косите на жертвата. Не знам, а може би е извратено.

Но аз се считам за творец, пък всеки творец е и малко луд, нали?

Хубавото на спешните случаи е, че след тях не ме тормозят с рутинна работа. Дори се случва на нас, фотографите, да ни дадат ден-два почивка за “съвземане от психологически шок”.

И тук е мястото, където историята започва. Беше точно един такъв почивен ден в края на ноември. Седях на моята си маса в кафенето на отсрещната улица, пиех топлия чай и наблюдавах хората, които влизат и излизат. Тя влезе. Направи ми впечатление, защото бе една от малкото дами, на които отива червено червило. А нейното – също както лакът на ноктите, чантата и ботушите й, беше в кървав цвят. Очите й пробягваха от ляво на дясно, обиколиха несигурно помещението и се спряха на бара. Беше изключително красива, но като че ли само аз го забелязах. Взех фотоапарата и я заснех няколко пъти – в лице, в цял ръст, в профил, в гръб, когато отвори вратата и излезе. Оставих настрана чудото на технологията, подуших аромата на плодовия си чай и я проследих как пресича улицата и се скрива зад ъгъла.

На следващия ден отново седях в кафенето, наслаждавайки се на малките удоволствия, които ми предлагаше ежедневието. Навън вилнееше студен вятър и разхвърляше боклуци по улицата. Чух звънецът на вратата и се обърнах по навик. В първия момент не можах да я позная – беше сменила изцяло тоалета си и ми бе трудно да свържа елегантната дама от вчера с младото момиче в тънка рокля на цветя, стоящо на входа. Изведнъж, съвсем неочаквано, кафевият й поглед се спря върху масата ми и тя с леки стъпки се насочи към мен. Застана до стола ми и чак тогава забелязах, че е боса.

- Снимай ме пак. – каза тя и се завъртя кокетно. Аз взех фотоапарата и послушно изпълних молбата й.

- Ще седна при теб. – продължи и, без да дочака отговор от моя страна, се настани на съседния стол.

- Не съм луда. – погледна ме убеждаващо и повтори – Не съм.

Седях до нея, мълчах и отпивах от чая си. Защо дойде при мен? Забелязала е, че я снимах вчера? Е, и по-странни работи се случват в света. Например момичета с летни рокли през ноември се настаняват на твоята маса и настояват да разбереш, че не са луди.

Очите й шареха по масата като подивели, сякаш търсеха нещо, за което да се хванат, преди да са потънали.

- Значи пиеш чай, а не кафе? – констатация, макар и под формата на въпрос.

- Страх ме е, че никой няма да ме помни. А на мен ми е време да си ида, знаеш ли. Не знам защо, но просто го чувствам. Аз съм на тридесет. Имам цял живот пред мен...

- Мъжът ми казва, че съм красива. Но той не ме вижда. Уж гледа в мен, пък погледът му ме изпуска. Ако изчезна, дори няма да забележи. Страх ме е от това.

- Навън заваля сняг, видя ли. Всъщност сигурно си видял, на теб това ти е работата. Аз красива ли съм? Не, не ми казвай, знам, че съм...

- Не, аз не съм луда. Не го мисли, просто защото съм боса и почти без дрехи в този студ, нито защото идвам при напълно непознат и му се изповядвам.

- Аз имам цял живот пред себе си, знаеш ли. Млада съм и имам много възможности. За своята възраст дори съм постигнала много. Имам предвид... Не всеки може да си позволи всичко, което поиска, нали? Аз мога. Да, да, мога, не гледай, че сега не съм елегантна...

- Виж, виж какво червило стискам в ръка... То ми отива, ха-ха. Червено е и ми отива, даа, ха-ха-ха...

Погледът й беше придобил детинска глупост, стискаше червилото в ръка и се клатеше напред-назад, напред-назад, напред-назад. Беше трудно да й повярвам, че не е луда. Мълчах. Не знаех какво да кажа или направя.

- Снимай ме, снимай ме – беше по-скоро бълнуване, но аз се подчиних безропотно. Тя сложи червило на устните си, а след това продължи да се клати напред-назад, напред-назад... Снимах я. Веднъж.

- Обещай ми, че ще запомниш моя червен сняг. – обърна се тя към мен.

- Имам албум с несполучливи портрети в дъното на гардероба. – казах й, неуверен дали това ще помогне.

Тя стана, отправи се към вратата и излезе. Пресече улицата боса по снега и се скри зад ъгъла. Аз погледнах снимката. Беше най-силният портрет, който някога съм правил.

На следващата сутрин ме събудиха отново в пет. Станах, въздъхнах тежко и излязох. Оказа се, че местопроизшествието е на две пресечки от вкъщи.

Когато видях трупа, замръзнах. Беше красива жена с червено червило на устните и рокля на цветя. Не ми стана ясно как се бе самоубила, но в едно бях сигурен.

Не бях виждал по-червен сняг.

първата тема

2008-10-05T18:11:00.000+03:00

И така, след дългото обмисляне коя да бъде първата ни тема, се спряхме на тази, предложена от Крис:

Червеният сняг

Нас с Ванката тази тема ни хвърли в комунизма, но това няма особено значение. Срокът ни е две седмици, тоест до 19 октомври. Вие сте. :) (Ние сме, де xD)